Макар и с известно закъснение - ето го и обещаното продължение:
...........................................................................................
И така – въоръжен и много опасен, пътувам към Пловдив в компанията на очарователното създание, което току що бях измъкнал от ноктите на провинциалната скука. Принцесата се кипри гордо на предната седалка до мене, видимо доволна и готова за приключения. Изглежда, и е безразлично къде отиваме, мълчи си загадъчно и кокетно оглежда наоколо. А наоколо е слънчево, слънчево…..както може да бъде слънчево, само през август по обед. Не по-малко горд бях и аз - отнасях със себе си нещо, което търсех отдавна и което обещаваше вълнуващи преживявания. Препускаме така през жегата, напред към неизвестното и се споглеждаме съзаклятнически.
Отбивам по един страничен път, с идеята да отидем на някое усамотено местенце и да се позабавляваме малко с моята спътница. Тя само ме поглежда закачливо и продължава да мълчи загадъчно. Обичам когато не се задават въпроси. Пътят криволичи към близките хълмове и прехвърля скалистото било, но ние няма да стигаме чак до там. След няколко завоя свиваме покрай кипарисовата горичка, провираме се през сенчест лабиринт от храсти и се озоваваме на малка, закътана полянка, под едно голямо дърво.
Пред нас се е ширнала долината, зад гърба ни е горичката. Мястото е тихо и спокойно – прилича на старо хайдушко сборище. Единствения белег на цивилизацията, е стърчащият на петдесетина метра, бетонен електрически стълб. Идеално място!
Нямам търпение да прегърна моята красавица….Тя разбира се не чака покана, а скача направо в ръцете ми и се отпуска послушно, готова за първия ни танц.
Естествена цел се оказа електрическия стълб. Достатъчно отдалечен, достатъчно самотен и достатъчно голям за да бъде уцелен. Насочвам внушителната цев съм него и дърпам смело спусъка.
Първия път, естествено не улучвам….Обаче мекият отчетлив пукот, ме изкефи много, а свистенето на куршума, ми припомни времената на славните битки! И втория път нищо, освен так-фиуу.... Оглеждам критично мерника и с вид на специалист, развъртам малко насам-натам, бурмите. Третия път обаче, божествената симфония на изстрела се увенча със страховит трясък! Сачмата удари стълба с такава сила, че той аха-аха да се прекърши, но слава Богу оцеля – само се разклати малко. Реших да не предизвиквам аварии в електрическата мрежа и извадих от багажника едно празно кенче от бира. Поставих го върху някакъв камънак встрани от стълба, горе-долу на половината разстояние и се връщам на сянка при колата. Моята избраница изглежда леко нацупена от несериозната цел, но аз се правя, че не забелязвам. Нагласям кенчето върху светещата мушка и натискам вълшебното бутонче. Лек спазъм пробягва по тялото на партньорката ми, придружен от познатото так-фиуу, но кенчето си стои цяло-целеничко и се хили насреща ми. Красавицата си мълчи тактично, докато аз, леко сконфузен от ситуацията, зареждам отново с трепереща ръка.
Тук е мястото да отбележа, че общуването с тази хубавица , е доста уморително. Младото и, силно тяло, иска здрави ръце и доста усилия. Само след няколко изстрела се чувствам почти изтощен. Ехидната мисъл - дали не съм надценил възможностите си, подличко се прокрадва в главата ми. Исках сила – получих я….Е, дали ще мога да я управлявам!?
- Май не съм за тебе, а? Може би трябваше да избереш нещо по-слабичко….- опитва се да остроумничи красавицата.
- На слабак ли те приличам? – прекъсвам я аз и с последни сили щраквам пружината докрай.
Моята избраница ме гледа изпитателно с леко присвити очи….Прилича на задрямала тигрица. От мен зависи, дали ще ме изяде или ще се подчини. Пропъждам пораженските мисли и с властен жест, събуждам тигрицата. Покорно и доверчиво, тя следва своя повелител, готова да изпълни желанията му.
Може да не съм слабак, но този път заобикалям колата и подпирам едната ръка на покрива. Кенчето предизвикателно червенее между треволяка... – Сега ще видиш ти – заканвам се злорадо, докато натискам спусъка. Ясно чух удара на сачмата, но проклетото кенче си стои там и блести гордо на слънцето.Не може да бъде! Сигурно съм ударил камъка до него, но ме мързи да ходя до там да проверявам. Поемам въздух и зареждам отново…Същата работа – сачмата изсвистя страховито, чу се как удари, но кутийката си стърчи невъзмутимо върху камъните.
– Ай стига бе, това нещо, да не е омагьсано? – мърморя си аз и споменавам майка му. Имах някакво предположение, но то ми се струва малко вероятно. Насочвам пушката към неубиваемото кенче, обаче този път се целя най-горе, в подсиления ръб на дяволската кутийка. Влагам цялото си старание и мобилизирам всичките си умения, сякаш това беше нещо повече от обикновено стрелба на полето. Сигурно така се е чувствал Вилхелм Тел, когато е трябвало да уцели ябълката, върху главата на сина си. Затаявам дъх и освобождавам Силата. Тя излита от цевта, помитайки всичко пред себе си, а кенчето се прекатурва от пиедестала си и настава убийствена тишина!
Изправям се победоносно и оглеждам с умиление атлетичната ми партньорка. Страхотен тандем сме – притежателката на Силата и нейния Повелител! После лениво се отправям към камънака да видя резултатите.
Няма никаква тайна – всичко е ясно! Първите два изстрела са пробили кенчето с такава лекота, че то не е имало време да гъкне, камо ли да падне! При третия изстрел обаче, който умишлено насочих най-горе, сачмата докато пробие по-здравата окантовка събаря кутийка-та….Просто като фасул! Просто, обаче досега не ми се е случвало. Досега съм „застрелял“ десетки кенчета и всички са падали още при първото попадение. Очевидно мощната пушка си казва думата.
Връщам се под дървото и заварвам красавицата небрежно подпряна на колата, да раздава щедро лъчезарната си усмивка, на наобиколилите я горски обитатели. Те я гледаха с известно страхопочитание, а тя се пъчи гордо в героична поза, приписвайки си естествено, всичките успехи. При появата ми обаче, публиката се разбягва….Остава само една безстрашна катеричка, която ме оглежда любопитно няколко секунди и после с два скока се мята на голямото дърво.
Сърдита от прекъснатото шоу, новоизпечената звезда настоява, за компенсация да си поиграем още малко. Тъкмо си мислех за същото, така че не я оставих да ми моли дълго. Тръгваме между дърветата, като пътьом сваляме няколко изсъхнали клона и разпердушинваме пет-шест шишарки. Окуражен от нейния неподражаем устрем и от дяволития и поглед, крача все по навътре в горичката.
По-навътре в горичката се оказа по-навън, защото само след малко, дърветата се разреждат и се вижда пътчето по което дойдохме. Току до него, някой идиот е изсипал купчина боклуци, а най-отгоре се мъдри стъклена бутилка. Реших, че няколко счупени стъкла, няма да замърсят повече наоколо и без да се замислям пръскам бутилката на парчета.
Това изглежда развали магията. Романтиката сякаш се стопи в следобедната мараня и се почувствах адски уморен.
- Омръзна ми! Хайде да си тръгваме – кисело заяви моята спътница.
Погледнах я учудено – от игривия и ентусиазъм не бе останало и помен….
- Стига толкова за днес! - настоя тя с присъщата и неподправеност и подхвърля обещаващо : - Другия път ще ти покажа какво мога още….
Че можеше още много неща – това беше ясно…..както беше ясно, че и на мен ми омръзна а и бях направо скапан, затова кимам великодушно и се отправяме обратно към колата.
Обратния път се оказа изненадващо дълъг. Когато накрая все пак стигаме, хубавелката се отпуска морно на предната седалка.
- Беше много хубаво! – промърква доволно тя и ме възнаграждава с ослепителната си усмивка.
Доволен бях и аз – бях намерил това,което търсех – сила и красота, облечени в перфектни форми, една рядко срещана комбинация. Като добавим и принадлежността към известна аристократична фамилия, предполагаща добро възпитание….С две думи това беше Моята Пушка!
Е, разбира се беше малко буйна и своенравна и макар че изглеждаше послушна, можеше да се окаже доста вироглава. Може би е от годините, но с тази хубавица май ще видя зор….Забав-ленията с нея се очертаваха колкото приятни, толкова и трудни.
Дано поне прави палачинки!