cdman
Администратор
Темата е пусната от Здравко - няма да я давам като цитат зада има по голям прегледност.
Дамаската стомана е един материал, който винаги е бил особено актуален. Днес много ловци (и не само ловци) задават въпроса какъв е той, как е създаден. Произходът му е обвит донякъде в мистерия, а легендата за него идва от вековете. На всичкото отгоре пък има качества, които са интересни и достойни (достойни, казвам, защото и цената му е добра).
Историята на дамаската стомана е наистина легендарна, няма да сбъркаме, ако кажем неземна. Ако трябва да бъдем точни, в стоманата буквално има нещо неземно. Заготовките, от които е правена първоначално тя, идват от Индия. Това са били едни „питки” от метал, с кръгла форма, с много малък размер и с тегло от 600-800 грама. Индия предлагала този материал като разменна монета. Купували го предимно арабите, защото те добре разбирали от метали. Интересното е друго обаче. В Дамаск, Сирия, от този метал почват да коват едни легендарни саби, които имат много достойни качества, непритежавани от никое друго оръжие по онова време.
Къде е загадката, свързана с дамаската стомана? Оказва се, че на територията на Индия са намерили находище, където в незапомнени времена са падали метеорити. Някой от тези метеорити с по-голям размер вероятно бил запазил състава си, не бил изгорял напълно в атмосферата. Именно от това метеоритно находище индийците добивали метал, продавали го и от него са направени първите прословути дамаски саби. По-късно в тунгузкото царство, унищожено от Чингиз хан, също бил открит метеорит – известният на всички Тунгузки метеорит, който е бил с невероятно голям размер и е образувал огромен кратер в земната повърхност. Там също са се сдобили с безценния метал, но най-качествена си останала дамаската стомана.
Занаятът с дамаската стомана е бил съхранен през годините и ревниво е бил пазен в тайна от тогавашните майстори. Всичко това приключва, когато стоманата се изчерпва. А всички знаем, че свърши ли брашното, баба спира да прави баница. Изведнъж изчезва технологията на този процес. Приблизително около 1000 години дамаската стомана слиза от сцената. Изделията, които са били изработени от нея, са станали страшно скъпи. Съществува предание, което разказва, че забита в земята дамаска сабя е струвала толкова, колкото е купчината злато, покриваща я до дръжката. Струва ми се напълно вероятно, тъй като такива оръжия са били притежание само на много богати хора.
Доста години след като започва развитието на металургията и добиването на по-чисти метали, започнали да изработват дамаска стомана в по-съвременни условия. Японците например са добивали такава стомана по тяхна си технология. Тя представлявала изковани пръти от желязо (чист метал, произходът на който също навява мисълта, че може да е придобит от метеорит), връзвали в снопи и ги поставяли в блато, за да може агресивната водна среда да разложи нечистия материал и да остане само чисто желязо, което е корозионно-устойчиво, но пък е много меко. Те са се научили да го сплащат по време на коването. Това преплащане на многото слоеве дава рисунъка на дамаската стомана. Отделно от това всеки майстор, работил със стоманата, е преплащал допълнително материала и накрая изделието е носело неговия характерен почерк. Цялата технология е била, разбира се, изключително бавна и дълга.
Всичката тая мистика, свързана с дамаската стомана, стига до наши дни.
Какво се оказва на практика? Оказва се, че стоманата, получена вече по съвременни технологии, е по-жилава от въглеродната стомана, която може да бъде закалявана до допустима твърдост. Дамаската стомана е и много по-износоустойчива. Тя държи по-дълго време ряз. Всяка тънка пластинка в състава й (а някои от тях са част от микрона), ако се похаби, започва да работи друга, по-тънка от нея. По тоя начин вероятно е тръгнала приказката, че дамаската стомана се самозаточва. На практика обаче няма такова приспособление за рязане, което да се самозаточва. Дори и от диамант да е направено, се изхабява. Легенда е, че дамаската стомана няма да се изхаби. Това се случва, особено ако с един добре наточен нож се реже върху порцеланова чиния... Факт е обаче, че тя държи по-дълго време ряз от другата.
Съвременните видове дамаска стомана се правят така, че да не корозират. Известно е, че японските самураи никога не са пипали меча си с гола ръка, защото влагата от кожата остава по острието. Подобно отношение към оръжието е било нарушение на всякаква етика на воините. Дори самото прибиране на самурайския меч в канията му е свързано с избърсване на острието с кърпичка, след което с определени движения на ръката катаната се вкарва в канията.
Дамаската стомана – и едновремешната, и днешната - се кове от въглеродна стомана и, естествено, корозира. Шведите първи започват да произвеждат дамаска стомана, която е корозионно-устойчива. Тя се нарича „бял” дамаск. На другата й казват „черен” дамаск.
Индийската дамаска стомана е „черен” дамаск. Тя корозира. Ако се държи в овлажнена кания, тя пожълтява и ръждясва, макар че рисунъкът й се вижда отчетливо. Тук веднага трябва да добавим, че съществува и китайска „дамаска” стомана, която обаче е рисувана. Тя е менте – обикновена стомана, върху която рисунъкът е направен с киселина!
Има и бразилска дамаска стомана. От нея съществуват добри изпълнения, ковани на ръка.
Руснаците започнаха да правят един друг вид стомана – т.нар. лята стомана или булат. Тя има подобен рисунък на дамаската, притежава високи качества, но не е така корозионно-устойчива, както е шведската.
Съществува т.нар. карбонов дамаск – високовъглеродна стомана, която пожълтява от водата, но е по-устойчива на корозия от индийския дамаск.
При технологията на коването на стоманата, за да се свържат отделните слоеве, металът се обработва на границата на топенето. Този, който кове, знае кога да вкара флюса, за да свърже отделните слоеве, и кога да започне да кове стоманата, така че те да се развиват по определен начин. Оттук именно тръгва приказката, че дамаската стомана има душа. Това е така, защото технологията е много „тънка”, а условията, при които се работи, са много трудни: много се внимава, температурата е висока, работи се на ръка. С една дума, коването е магия.
Шведите започват да правят, вече казахме, „белия” дамаск. Много са видовете от него и всеки рисунък си носи свое име: „Стълбата на Мохамед” (ако погледнем в нея, може да видим стълбички); „Акапела”, „Душата на дървото” (рисунъкът прилича на фладера на дърво), „Роза”, „Окото на Один”. Разликите между рисунъците е очевидна.
Белият дамаск е получен при съвременни условия и е с изключително чист състав. Когато се свързват отделните слоеве, връзката между тях става изключително здрава, а материалът лесно се полира.
Когато започваш да правиш острието на ножа, ползваш тая част от шината, където краищата й завършват с хоризонтални линии. Това е режещата част на ножа.
Другото характерно нещо за дамаската стомана е, че тя идва в суров вид - незакалена. Винаги е придружена със сертификат от производителя. При закаляването й се получава една структура, наречена мартензит, която е изключително твърда и много хаби инструментите, с които се заточва. Закалената стомана добива нови свойства: корозионно-устойчива е, по-твърда, полира се много добре и запазва един много мек и топъл блясък. При сплавяването на стоманите флюсовете, които се вкарват вътре, са много чисти, затова събирането на отделните пластове става много здраво. Винаги съм се чудил как преди много години тогавашните майстори са постигали високото качество на изработката – говоря за времената преди две хиляди години.
(Веднага ще отворя една скоба за цевите на пушки от дамаска стомана. При тях става дума за различно нещо, тъй като там се цели единствено постигане износоустойчивост на цевта.)
По отношение на изработване на ножове от дамаска стомана трябва да се спазват няколко основни неща. Когато ножът се прави от скъп и ценен материал, недопустимо е майсторът да вкарва в него какъвто и да било изкуствено създаден добавък. Не се допускат никакви синтетични материали, да речем пластмаса. Също така не трябва да се нити с мед. Обикновено някои майстори слагат медни нитове, защото медта се кове лесно, но тя същевременно корозира много бързо, позеленява.
Може да се ползва седеф, рог, кост, желязно дърво – ироко, орех, чимшир (благородна дървесина).
Дамаската стомана е един материал, който винаги е бил особено актуален. Днес много ловци (и не само ловци) задават въпроса какъв е той, как е създаден. Произходът му е обвит донякъде в мистерия, а легендата за него идва от вековете. На всичкото отгоре пък има качества, които са интересни и достойни (достойни, казвам, защото и цената му е добра).
Историята на дамаската стомана е наистина легендарна, няма да сбъркаме, ако кажем неземна. Ако трябва да бъдем точни, в стоманата буквално има нещо неземно. Заготовките, от които е правена първоначално тя, идват от Индия. Това са били едни „питки” от метал, с кръгла форма, с много малък размер и с тегло от 600-800 грама. Индия предлагала този материал като разменна монета. Купували го предимно арабите, защото те добре разбирали от метали. Интересното е друго обаче. В Дамаск, Сирия, от този метал почват да коват едни легендарни саби, които имат много достойни качества, непритежавани от никое друго оръжие по онова време.
Къде е загадката, свързана с дамаската стомана? Оказва се, че на територията на Индия са намерили находище, където в незапомнени времена са падали метеорити. Някой от тези метеорити с по-голям размер вероятно бил запазил състава си, не бил изгорял напълно в атмосферата. Именно от това метеоритно находище индийците добивали метал, продавали го и от него са направени първите прословути дамаски саби. По-късно в тунгузкото царство, унищожено от Чингиз хан, също бил открит метеорит – известният на всички Тунгузки метеорит, който е бил с невероятно голям размер и е образувал огромен кратер в земната повърхност. Там също са се сдобили с безценния метал, но най-качествена си останала дамаската стомана.
Занаятът с дамаската стомана е бил съхранен през годините и ревниво е бил пазен в тайна от тогавашните майстори. Всичко това приключва, когато стоманата се изчерпва. А всички знаем, че свърши ли брашното, баба спира да прави баница. Изведнъж изчезва технологията на този процес. Приблизително около 1000 години дамаската стомана слиза от сцената. Изделията, които са били изработени от нея, са станали страшно скъпи. Съществува предание, което разказва, че забита в земята дамаска сабя е струвала толкова, колкото е купчината злато, покриваща я до дръжката. Струва ми се напълно вероятно, тъй като такива оръжия са били притежание само на много богати хора.
Доста години след като започва развитието на металургията и добиването на по-чисти метали, започнали да изработват дамаска стомана в по-съвременни условия. Японците например са добивали такава стомана по тяхна си технология. Тя представлявала изковани пръти от желязо (чист метал, произходът на който също навява мисълта, че може да е придобит от метеорит), връзвали в снопи и ги поставяли в блато, за да може агресивната водна среда да разложи нечистия материал и да остане само чисто желязо, което е корозионно-устойчиво, но пък е много меко. Те са се научили да го сплащат по време на коването. Това преплащане на многото слоеве дава рисунъка на дамаската стомана. Отделно от това всеки майстор, работил със стоманата, е преплащал допълнително материала и накрая изделието е носело неговия характерен почерк. Цялата технология е била, разбира се, изключително бавна и дълга.
Всичката тая мистика, свързана с дамаската стомана, стига до наши дни.
Какво се оказва на практика? Оказва се, че стоманата, получена вече по съвременни технологии, е по-жилава от въглеродната стомана, която може да бъде закалявана до допустима твърдост. Дамаската стомана е и много по-износоустойчива. Тя държи по-дълго време ряз. Всяка тънка пластинка в състава й (а някои от тях са част от микрона), ако се похаби, започва да работи друга, по-тънка от нея. По тоя начин вероятно е тръгнала приказката, че дамаската стомана се самозаточва. На практика обаче няма такова приспособление за рязане, което да се самозаточва. Дори и от диамант да е направено, се изхабява. Легенда е, че дамаската стомана няма да се изхаби. Това се случва, особено ако с един добре наточен нож се реже върху порцеланова чиния... Факт е обаче, че тя държи по-дълго време ряз от другата.
Съвременните видове дамаска стомана се правят така, че да не корозират. Известно е, че японските самураи никога не са пипали меча си с гола ръка, защото влагата от кожата остава по острието. Подобно отношение към оръжието е било нарушение на всякаква етика на воините. Дори самото прибиране на самурайския меч в канията му е свързано с избърсване на острието с кърпичка, след което с определени движения на ръката катаната се вкарва в канията.
Дамаската стомана – и едновремешната, и днешната - се кове от въглеродна стомана и, естествено, корозира. Шведите първи започват да произвеждат дамаска стомана, която е корозионно-устойчива. Тя се нарича „бял” дамаск. На другата й казват „черен” дамаск.
Индийската дамаска стомана е „черен” дамаск. Тя корозира. Ако се държи в овлажнена кания, тя пожълтява и ръждясва, макар че рисунъкът й се вижда отчетливо. Тук веднага трябва да добавим, че съществува и китайска „дамаска” стомана, която обаче е рисувана. Тя е менте – обикновена стомана, върху която рисунъкът е направен с киселина!
Има и бразилска дамаска стомана. От нея съществуват добри изпълнения, ковани на ръка.
Руснаците започнаха да правят един друг вид стомана – т.нар. лята стомана или булат. Тя има подобен рисунък на дамаската, притежава високи качества, но не е така корозионно-устойчива, както е шведската.
Съществува т.нар. карбонов дамаск – високовъглеродна стомана, която пожълтява от водата, но е по-устойчива на корозия от индийския дамаск.
При технологията на коването на стоманата, за да се свържат отделните слоеве, металът се обработва на границата на топенето. Този, който кове, знае кога да вкара флюса, за да свърже отделните слоеве, и кога да започне да кове стоманата, така че те да се развиват по определен начин. Оттук именно тръгва приказката, че дамаската стомана има душа. Това е така, защото технологията е много „тънка”, а условията, при които се работи, са много трудни: много се внимава, температурата е висока, работи се на ръка. С една дума, коването е магия.
Шведите започват да правят, вече казахме, „белия” дамаск. Много са видовете от него и всеки рисунък си носи свое име: „Стълбата на Мохамед” (ако погледнем в нея, може да видим стълбички); „Акапела”, „Душата на дървото” (рисунъкът прилича на фладера на дърво), „Роза”, „Окото на Один”. Разликите между рисунъците е очевидна.
Белият дамаск е получен при съвременни условия и е с изключително чист състав. Когато се свързват отделните слоеве, връзката между тях става изключително здрава, а материалът лесно се полира.
Когато започваш да правиш острието на ножа, ползваш тая част от шината, където краищата й завършват с хоризонтални линии. Това е режещата част на ножа.
Другото характерно нещо за дамаската стомана е, че тя идва в суров вид - незакалена. Винаги е придружена със сертификат от производителя. При закаляването й се получава една структура, наречена мартензит, която е изключително твърда и много хаби инструментите, с които се заточва. Закалената стомана добива нови свойства: корозионно-устойчива е, по-твърда, полира се много добре и запазва един много мек и топъл блясък. При сплавяването на стоманите флюсовете, които се вкарват вътре, са много чисти, затова събирането на отделните пластове става много здраво. Винаги съм се чудил как преди много години тогавашните майстори са постигали високото качество на изработката – говоря за времената преди две хиляди години.
(Веднага ще отворя една скоба за цевите на пушки от дамаска стомана. При тях става дума за различно нещо, тъй като там се цели единствено постигане износоустойчивост на цевта.)
По отношение на изработване на ножове от дамаска стомана трябва да се спазват няколко основни неща. Когато ножът се прави от скъп и ценен материал, недопустимо е майсторът да вкарва в него какъвто и да било изкуствено създаден добавък. Не се допускат никакви синтетични материали, да речем пластмаса. Също така не трябва да се нити с мед. Обикновено някои майстори слагат медни нитове, защото медта се кове лесно, но тя същевременно корозира много бързо, позеленява.
Може да се ползва седеф, рог, кост, желязно дърво – ироко, орех, чимшир (благородна дървесина).
] на противника е Пътят на стратегията, и няма нужда от много изтънченост за целта.”
