Прочетох доста крайни и емоционални изказвания. Ето и какво казва закона:
Чл. 12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.
(2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението.
(3) (Нова - ДВ, бр. 62 от 1997 г., изм., бр. 120 от 1997 г., бр. 75 от 2006 г.) Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище.
(4) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 1982 г., предишна ал. 3, бр. 62 от 1997 г.) Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.
За тези четири алинеи има изписани хиляди и хиляди страници от видни юристи в наказателното право като: проф.Иван Ненов, доц.Антон Гергинов и доц.Александър Стойнов (ако някой се интересува от подробности).
Ще постна само малка част от тях и от Постановление № 12 от 29.XI.1973 г. по н. д. № 11/73 г., Пленум на ВС
Институтът на неизбежната отбрана има важно значение за своевременното отблъскване на посегателствата срещу държавните и обществените интереси, срещу личността или законните права на гражданите. Чрез него наказателното право въвлича обществеността в борбата с престъпността, като постановява, че не е общественоопасно деянието, с което се причиняват вреди на нападателя, ако това е станало в рамките на необходимите предели.
Пленумът на Върховния съд намира за необходимо да даде разяснения по някои въпроси на този институт.
1. В нашето общество обществените и личните интереси все повече и повече се съчетават и взаимно допълват. Затова в чл. 12 НК законът допуска неизбежната отбрана срещу всяко пряко и непосредствено нападение не само спрямо личността или законните права на гражданите, но и срещу държавните и обществени интереси. При посегателство по отношение на един от тези обекти всеки гражданин е морално задължен и има законно право да се намеси и отблъсне или помогне да бъде отблъснато нападението.
2. За разлика от крайната необходимост, неизбежната отбрана изисква непосредствено и противоправно нападение от човек. Нападението трябва да се разбира като едно или няколко действия или бездействия, които пряко и непосредствено застрашават или накърняват държавни и обществени интереси, личността или законните права на гражданите.
Обикновено нападението се осъществява с активни действия, изразяващи се в нахвърляне, връхлитане и др. Бездействието обаче също може да се оцени като нападение по смисъла на закона, ако деецът е бил длъжен по закон да действа и бездействието му реално застрашава непосредствено да увреди държавни и обществени интереси, личността или законните права на гражданите. Например, ако стрелочник не вземе мерки за правилно насочване на идващ влак, а при саботаж, вредителство и др. длъжностните лица, за които съществува задължение да действат, не вземат мерки и бездействието им създава непосредствена опасност да настъпят общественоопасни последици, всеки гражданин има право да ги принуди да изпълнят задълженията си по служба.
Не само умишлените, но в някои случаи и непредпазливите деяния също могат да се изразят в нападение, което да наложи активна защита. Ето защо неизбежна отбрана е допустима и срещу деяния, извършени по непредпазливост.
3. Съдебната практика правилно се е ориентирала, като приема, че нападението трябва да бъде общественоопасно и противоправно. Но има и отклонения, в смисъл че за да има нападение, то трябва не само да е общественоопасно, но и да осъществява състав на престъпление. Това становище е незаконосъобразно. Деянието може и да не е престъпление, но да е противоправно и общественоопасно. Следователно субекти на нападението при неизбежна отбрана могат да бъдат и невменяеми лица, лицата, които не са достигнали определена възраст, за да носят наказателна отговорност, както и тези, които обективно извършват нападение вследствие на извинителна или неизвинителна грешка (непредпазливост).
Нападението може да бъде извършено и чрез посредствено извършителство, ако нападналият си служи с оръдие – невменяемо лице или вменяемо, което поради грешка относно обществената опасност не знае, че върши нападение.
Продължаваните и съставни престъпления се осъществяват не с едно, а с две или повече деяния, всяко от които може да бъде пряко и непосредствено нападение. Затова при тези престъпления нападението ще продължи до момента, когато завърши последното деяние.
Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от закона. Затова, когато „отбраняващият се“ съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание. От друга страна, на деянията, извършени при неизбежна отбрана, не може да се отговори с неизбежна отбрана, тъй като нападнатият има право да се защитава и неговото деяние е правомерно.
Деянието, извършено в състояние на крайна необходимост за спасяване на държавни или обществени интереси, както и на свои ли на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените, е общественополезно. Засегнатите от него са длъжни да го търпят и не могат да му се противопоставят, като се позовават на неизбежна отбрана.
4. Неизбежната отбрана е допустима, само когато нападението е непосредствено. Оттук необходимостта точно да се установи моментът, от който нападението е непосредствено, защото от този момент нападателят има право на самоотбрана. Някои съдилища схващат нападението единствено като престъпление, затова приемат, че то е непосредствено едва от момента, когато започва изпълнителното деяние на престъплението. Така, ако нападателят действа с огнестрелно оръжие или нож, според това разбиране, нападнатият не може да се отбранява преди да е насочен пистолетът или от близко разстояние да е замахнато с нож. Това становище е погрешно и в много случаи прави защитата невъзможна или неефикасна. Ето защо правилно е да се приеме, че нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална опасност за увреждане на държавните и обществените интереси, личността или законните права на гражданите. Налице е продължаване на нападението, ако престъпникът примерно след кражбата или грабежа бяга с имуществото, за да се укрие. Затова действията по залавянето му са правомерни, ако не превишават пределите на неизбежната отбрана.
Неизбежна отбрана обаче не може да се допусне при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение, защото такова в момента обективно не съществува.
5. За правилното прилагане на закона относно неизбежната отбрана е необходимо точно да се установи моментът, в който нападението е прекратено. А то е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши или го е завършил и др.
Кратковременното прекъсване на нападението обаче не значи прекратяване на нападението.
След като нападението е прекратено, деянията на нападнатия могат да се оценят само като извършени в състояние на силно раздразнение или реторсия, а не и като извършени при неизбежна отбрана. Много съдилища смесват деянията, извършени при неизбежна отбрана, с тези, осъществени в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие. И в двата случая има упражняване на насилие или друго противоправно действие, но при неизбежната отбрана отбраняващият се в момент, когато нападението продължава и целта му е да го отблъсне, докато при условията на чл. 118 и 132 НК деецът извършва убийството или телесната повреда, след като нападението е вече прекратено.
Реторсията винаги предполага две противоправни деяния. На противоправното деяние, което е завършило, за саморазправа, отмъщение и др. деецът отговаря с друго противоправно и наказуемо деяние. Понеже действието, извършено при неизбежна отбрана, е позволено от закона, ако с него се причинява лека телесна повреда, не може да му се отговори също с лека телесна повреда.
Ефективното провеждане борбата с престъпността налага не само да се отблъсне нападението, но и да се задържи престъпникът, който върши или е извършил престъпление, за да се предаде своевременно на държавните органи. Затова действията на държавните органи, представителите на обществеността и гражданите по задържане на престъпник не са престъпления, щом като са в рамките на необходимите предели.
6. Неизбежната отбрана е упражняване право на защита, при която нападнатият или други граждани могат да причинят вреди на нападателя с цел защита и отблъскване на нападението. Законът предоставя право на отблъскване на това нападение не само на нападнатия, но и на всеки гражданин, без да е необходимо да се търси намесата на специализираните държавни и обществени органи. Правото на гражданите да се намесят и отблъснат нападението произтича от принципа на морала за взаимопомощ между членовете на обществото. То трябва още по-широко да се използва, защото има изключително важно възпитателно и предупредително значение и съдейства за ограничаване на пасивността, безразличието и равнодушието на околните, които виждат, че се върши престъпление, но не се намесват. А това насърчава нарушителите на обществения ред, утвърждава у тях съзнанието, че свободно и спокойно могат да нарушават законите, правата и свободата на човешката личност. Що се отнася до длъжностните лица и обществените органи, натоварени за борба с правонарушенията, те не само морално, но и служебно са задължени да отблъснат нападението и бездействието им е нарушение на службата и може да бъде престъпление.
Не е необходимо отбраната да бъде единствено средство за защита. Нападнатият може, но не е длъжен по закон да се откаже от активна защита, да бяга и се укрива, да търси помощ от държавните и обществените органи или трети лица. Когато обаче нападението се извършва от невменяеми или малолетни, които той познава, трябва при възможност да избегне увреждането.
Като предоставя право на гражданите да отблъснат нападението чрез причиняване вреди на нападателя, законът допуска това само ако защитата е в пределите на неизбежната отбрана. А защитата е в пределите на неизбежната отбрана не само когато е налице съответствие между нея и нападението, но и при несъответствие, ако то не е явно. Съответствието се определя от съвкупността на всички обстоятелства, отнасящи се до силата и интензивността на нападението и защитата, значението на защитавания и увреден обект, степента на опасността, застрашава нападнатия, неговите сили и възможности за отбрана, средствата за нападение и защита, броя на нападателите и отбраняващите се, мястото и времето на нападението и др.
7. В чл. 12, ал. 2 НК е посочено, че превишаване пределите на неизбежната отбрана ще има само ако защитата явно несъответства на характера и опасността на нападението. Последните трябва да се преценяват с оглед обстоятелствата на всеки конкретен случай, защото между тях не може да се прави точно разграничение и някои обстоятелства могат едновременно да имат значение и за характера, и за опасността от нападението. Към характера на нападението се отнасят примерно видът и обектът на защита – обществените отношения, които се засягат, а когато нападението е престъпление, и обстоятелствата, които характеризират степента на обществената опасност, с оглед на която законодателят е дал и съответна квалификация на деянието. За опасността на нападението пък са от значение онези обстоятелства, които засягат интензивността на нападението, начините и средствата, с които се извършва, броя на нападателите, мястото и времето, където е упражнено насилието и др. Следователно защитата може и да не съответства на нападението, когато с оглед определящите съответствието между нападението и защитата обстоятелства надхвърля необходимото за отблъскване на нападението. Несъответствието е явно, когато е изразено ясно и не възбужда съмнение. Деянието, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, е неправомерно и срещу него е допустима неизбежна отбрана.
Погрешно е разбирането, намерило място в много съдебни актове, че нападнатият може да се отбранява само по начина и със средствата, съразмерни на начина и средствата на нападение. Това в повечето случаи е невъзможно, води до намаляване ефективността на неизбежната отбрана и затова противоречи на чл. 12, ал. 2 НК. Оттук изводът, че при отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства и начини за отбрана, ако това явно не надхвърля възможностите за отблъскване на нападението.
В отделни случаи при преценка превишени ли са пределите на неизбежната отбрана неправилно се схваща и обектът на защита. Примерно при грабеж се приема, че едва ли не обект на защита е само имуществото, което нападателят цели да отнеме. В случая нападение има и върху личността, тъй като при грабежа имуществото се отнема със сила и заплаха, насочени срещу личността. Ето защо и когато нападателят засяга по-незначително имущество, нападнатият не е длъжен да се остави да бъде ограбен, а може да се защитава с всички средства, с които разполага, стига да не превишава пределите на неизбежната отбрана.
Не е съобразено със закона и становището, застъпено в някои съдебни актове, че при отблъскване на нападението защитните действия не е следвало да се насочват към уязвими места за живота и здравето на нападателя. Законодателят не е поставил такова изискване, тъй като то също води до намаляване ефективността на неизбежната отбрана. Както се изтъкна, важно е дали има явно несъответствие между защитата и нападението, а не това, на кое място ще бъде засегнат нападателят.
8. Съгласно чл. 12, ал. 4 НК при превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение деянието е виновно, но наказуемо. Това е така, защото в тези случаи деецът се намира в особено психическо състояние на уплаха или смущение, което е ограничавало в значителна степен възможността му правилно да прецени обстановката и да се защитава в пределите на неизбежната отбрана. Тук вината е толкова незначителна, че не е обществено оправдано да се налага наказание. Разбира се, възможно е някои деяния, извършени при уплаха или смущение, да бъдат и случайни по смисъла на чл. 15 НК и въобще да не се констатира вина у дееца.
Независимо дали са предвидени, или не привилегировани състави за деяния, извършени при превишаване пределите на неизбежната отбрана, чл. 12, ал. 4 НК се прилага за всички случаи на превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение. Затова убийствата и телесните повреди, ако са извършени при превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение, са ненаказуеми.
9. Допускат се нарушения на закона и при квалификация на деянията, извършени при мнима неизбежна отбрана, т.е когато деецът поради грешка относно действителността на нападението причини другиму смърт, телесна повреда и др. Някои съдилища приемат, че в тези случаи има извършено умишлено престъпление. Изпуска се обстоятелството, че деецът действа при грешка, като смята, че е нападнат или съществува реална съществена заплаха от нападение, каквато всъщност няма, и че той има право на самоотбрана. Грешката изключва умисъла за извършване на престъпление, защото деецът не съзнава, че върши общественоопасно деяние. В зависимост от това обаче, бил ли е длъжен и могъл ли е да предвиди, че няма нападение, тя е извинителна или неизвинителна. Ако е извинителна, деянието е случайно и деецът не носи наказателна отговорност. Когато грешката е неизвинителна, то е то е непредпазливо и за него в предвидените от закона случаи деецът носи наказателна отговорност. А за да е налице грешка относно действителността на нападението, респективно грешка относно обществената опасност на деянието, е необходимо по същество обективно да бъде установено, че деецът, без да е имал основание, е бил уверен, че се отбранява срещу едно непосредствено противоправно посегателство. Ако няма тази увереност, а само е предполагал или допускал, че има нападение, ще е налице евентуален умисъл за престъпление.
10. При неизбежна отбрана е особено положението на органите на власт, длъжностните лица и представителите на обществеността, когато по закон, правилник, разпореждане, издадено въз основа на закона, са натоварени да бдят за опазване на обществения ред и обществената собственост, живота или правата на гражданите. При противоправно общественоопасно посегателство тези лица по силата на своето служебно положение са задължени да пресекат нападението, като при нужда прибягват до прилагане на сила, а в някои случаи, изрично посочени в подзаконните нормативни актове, наредби, правилници, устави и др., да употребят и оръжие. Затова ако длъжностните лица не действат достатъчно активно или въобще бездействат, могат да отговарят за длъжностно престъпление. Както при обикновените случаи на неизбежна отбрана и тук обаче са възможни ексцеси, примерно грешка относно действителността на посегателството, превишаване правата при изпълнение на своите служебни задължения и др., в резултат на които са причинени смърт, телесна повреда или други вреди. Понеже длъжностните лица действат по служба в защита на обществените интереси, личността или правата на гражданите, трябва да се приеме, че в тези случаи те се намират в положение на неизбежна отбрана и всеки настъпил ексцес следва да се преценява и въпросът за отговорността им да се решава въз основа на общите принципи на неизбежна отбрана, респективно мнима неизбежна отбрана, превишаване пределите на неизбежната отбрана и др. Да се приеме противното, че длъжностните лица в тези случаи не се намират при неизбежна отбрана, би означавало да се поставят в много по-тежко положение от недлъжностните лица, които в тези случаи носят по-малка наказателна отговорност. На практика това би довело примерно при грешка относно действителността на нападението или превишаване правата по закон или правилник при отблъскване на нападение, съпроводено с причиняване смърт или телесна повреда, да носят наказателна отговорност за квалифицирано умишлено убийство, квалифицирана телесна повреда и пр., което е неправилно, особено като се има предвид, че те при посегателство са задължени да защитят нападнатия обект. Когато обаче длъжностното лице знае, че няма извършено престъпление или че извършеното посегателство е явно малозначително – примерно откраднати няколко ябълки, круши, дини и др., и въпреки това употреби сила и причини смърт или телесна повреда, ще е налице злоупотреба с власт. Длъжностното лице ще носи отговорност за квалифицирано умишлено убийство, телесна повреда, злоупотреба с власт и др.
11. Деянието, което е извършено при условията на неизбежна отбрана – чл. 12, ал. 1 НК, е правомерно, затова за причинените от него вреди нападнатият не носи гражданска отговорност – чл. 46 ЗЗД.
Деянията, извършени при превишаване пределите на неизбежната отбрана, независимо дали деянието е наказуемо, или не, за причинените другиму вреди той носи гражданска отговорност. При определяне размера на вредите обаче следва да се отчете поведението на пострадалия, допринесло за настъпването на резултата – чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Не се носи гражданска отговорност за превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако деянието е случайно. Тук няма вина, а тя е предпоставка и за гражданската отговорност при непозволено увреждане.