Вицове и смешки
- Автор на темата ivodoc
- Начална Дата
diadowanio1
Редовен Потребител
В тази връзка:
Как по звука можете да разберете, когато една муха се удря в стъклото на автомобила ,дали е мъжка или женска ?
-При женската се чува само веднаж "ЗЪН", а при мъжката два пъти "ЗЪН".. "ЗЪН ". Второто "ЗЪН " е от ташаците на мъжкаря.
Как по звука можете да разберете, когато една муха се удря в стъклото на автомобила ,дали е мъжка или женска ?
-При женската се чува само веднаж "ЗЪН", а при мъжката два пъти "ЗЪН".. "ЗЪН ". Второто "ЗЪН " е от ташаците на мъжкаря.
Отивам при китаеца да купя някакви очила. Гледам такива, гледам онакива... С ултравиолетова защита, с такива рамки, онакива на цвят...
Идва китаецът и ми казва:
- Аз има за теб специален очила, ела.
Взимам аз от него тези очила, слагам ги, поглеждам - всички наоколо голи!
Свалям ги - облечени, пак ги слагам - голи! Не питам за цена, взимам ги, бегом на улица и повтарям теста. Слагам ги – всички голи! Свалям ги - облечени! Бързо се прибирам вкъщи с очилата, за да се изфукам пред жената. Влизам - жената и комшията голи! Свалям ги - голи! Да е*а и китайските боклуци, да е*а! Кога успяха да се развалят!!!
Идва китаецът и ми казва:
- Аз има за теб специален очила, ела.
Взимам аз от него тези очила, слагам ги, поглеждам - всички наоколо голи!
Свалям ги - облечени, пак ги слагам - голи! Не питам за цена, взимам ги, бегом на улица и повтарям теста. Слагам ги – всички голи! Свалям ги - облечени! Бързо се прибирам вкъщи с очилата, за да се изфукам пред жената. Влизам - жената и комшията голи! Свалям ги - голи! Да е*а и китайските боклуци, да е*а! Кога успяха да се развалят!!!
Бедствено положение
Ще ви разкажа как се посреща бедствено положение на село. Преди десетина години се случих в моето селце, когато падна голямата зима. Ток няма от три дни. Навън е минус 10. Снегът стига до пъпа на жираф. В кухнята сме се събрали комшии. Грамадната старовремска печка бумти, наблъскана с дърва, а от процепите ѝ усмихнати зайчета играят по стените. Домашни суджуци, питка, сланина, пастърма, гъсто вино, здрава ракия, туршии и кисело зеле. Мъжете оживено блъскаме карти по потници, а жените с чаши в ръка си бърборят, седнали на ъгловите легла. Баба ми плете на двете запалени свещи, котката спи в скута ѝ. Децата беснеят около нас, като през половин час им се прави забележка да не крещят, все едно са „въртоглави”. От джобното радио приглушено се чува програма „Хоризонт”. Веселбата е уникално незабравима – разказват се смешки, стари селски истории, измисляме приказки, каните се пълнят за кой ли път... В теснотията сме се навряли петнайсетина човека, но от време на време успяваме някак да изиграем по едно хоро. Връз печката къкрят свински мръвки в огромна праисторическа тава. Идилия!
***
На дворната врата някой упорито дрънчи и вика. Както съм полугол, отивам да видя кой е. Екип на гражданска защита: „Господине, идваме да ви спасим!” „От какво!?” „От бедствието, как от какво? Ще ви извозим с военни камиони до общинския център (дано стигнем за два-три дни) и ще ви настаним в детската градина. Там е малко студено, тъй че си вземете по десет одеяла на човек. Храна няма, но аз ще ви раздам картофи от държавния резерв – пазим ги за такива случаи вече 35 години.” Преди да се опомня, двама ме грабват, опитвайки се да ме спасят. Единия го събарям, но отгоре ми се нахвърлят пожарникар и полицай. Заради глъчката мъжете от вкъщи изскачат (вуйчо е с манарата). Настава меле – спасителите се опитват да ни осакатят, за да ни предпазят. Повече са, но дружно успяваме да ги отблъснем. Гледам съседите отсреща издигат барикада пред портата си – следваме примера им. Обградили са ги и режат телената им ограда – за тях вече няма надежда. По-нататък чичо Ванко в отчаянието си, заварява входната врата. Избухват повсеместни въстания – всеки се брани с подръчни сечива, само да не бъде спасен. С моите другари излизаме в нелегалност и през дворовете помагаме на други хора от улицата да оцелеят при освобождението (нашият двор се пази от пуснатото на свобода великанско куче Омуртаг). Все пак спасителите успяват да заловят няколко човека, които натоварват в леденото ремарке на камиона (включително една беззащитна старица, влачена с модерна носилка, завързана за моторна шейна – бабичката е затрупана от половин метър сняг). Родилка се е подсигурила с две пенсионирани акушерки и местния доктор, но полицаите я извлачат от дома ѝ по нощница. Полагат бременния човек в заскрежената патрулка, където старшина изражда бебето посредством шапка (и досега викаме на детето Данчо Шапката). Селото е дало общо осем жертви. На другия ден с два трактора и бус успяваме да си приберем осмината пленници от града. Вечерта отново сме вкъщи в обичайната обстановка. Внезапно токът идва... след първоначално възторжени възгласи всички някак се умърлушват... Тихо е... Оглеждаме се припряно... Децата искат да плачат... Ставам бодро с чаша в ръка и набичвам едно хоро от телевизора: „Уважаеми съселяни, нека сме живи и здрави – дано Бог бъде с нас и пак ни спре токът!” Хорото тръгва на двора...
Ще ви разкажа как се посреща бедствено положение на село. Преди десетина години се случих в моето селце, когато падна голямата зима. Ток няма от три дни. Навън е минус 10. Снегът стига до пъпа на жираф. В кухнята сме се събрали комшии. Грамадната старовремска печка бумти, наблъскана с дърва, а от процепите ѝ усмихнати зайчета играят по стените. Домашни суджуци, питка, сланина, пастърма, гъсто вино, здрава ракия, туршии и кисело зеле. Мъжете оживено блъскаме карти по потници, а жените с чаши в ръка си бърборят, седнали на ъгловите легла. Баба ми плете на двете запалени свещи, котката спи в скута ѝ. Децата беснеят около нас, като през половин час им се прави забележка да не крещят, все едно са „въртоглави”. От джобното радио приглушено се чува програма „Хоризонт”. Веселбата е уникално незабравима – разказват се смешки, стари селски истории, измисляме приказки, каните се пълнят за кой ли път... В теснотията сме се навряли петнайсетина човека, но от време на време успяваме някак да изиграем по едно хоро. Връз печката къкрят свински мръвки в огромна праисторическа тава. Идилия!
***
На дворната врата някой упорито дрънчи и вика. Както съм полугол, отивам да видя кой е. Екип на гражданска защита: „Господине, идваме да ви спасим!” „От какво!?” „От бедствието, как от какво? Ще ви извозим с военни камиони до общинския център (дано стигнем за два-три дни) и ще ви настаним в детската градина. Там е малко студено, тъй че си вземете по десет одеяла на човек. Храна няма, но аз ще ви раздам картофи от държавния резерв – пазим ги за такива случаи вече 35 години.” Преди да се опомня, двама ме грабват, опитвайки се да ме спасят. Единия го събарям, но отгоре ми се нахвърлят пожарникар и полицай. Заради глъчката мъжете от вкъщи изскачат (вуйчо е с манарата). Настава меле – спасителите се опитват да ни осакатят, за да ни предпазят. Повече са, но дружно успяваме да ги отблъснем. Гледам съседите отсреща издигат барикада пред портата си – следваме примера им. Обградили са ги и режат телената им ограда – за тях вече няма надежда. По-нататък чичо Ванко в отчаянието си, заварява входната врата. Избухват повсеместни въстания – всеки се брани с подръчни сечива, само да не бъде спасен. С моите другари излизаме в нелегалност и през дворовете помагаме на други хора от улицата да оцелеят при освобождението (нашият двор се пази от пуснатото на свобода великанско куче Омуртаг). Все пак спасителите успяват да заловят няколко човека, които натоварват в леденото ремарке на камиона (включително една беззащитна старица, влачена с модерна носилка, завързана за моторна шейна – бабичката е затрупана от половин метър сняг). Родилка се е подсигурила с две пенсионирани акушерки и местния доктор, но полицаите я извлачат от дома ѝ по нощница. Полагат бременния човек в заскрежената патрулка, където старшина изражда бебето посредством шапка (и досега викаме на детето Данчо Шапката). Селото е дало общо осем жертви. На другия ден с два трактора и бус успяваме да си приберем осмината пленници от града. Вечерта отново сме вкъщи в обичайната обстановка. Внезапно токът идва... след първоначално възторжени възгласи всички някак се умърлушват... Тихо е... Оглеждаме се припряно... Децата искат да плачат... Ставам бодро с чаша в ръка и набичвам едно хоро от телевизора: „Уважаеми съселяни, нека сме живи и здрави – дано Бог бъде с нас и пак ни спре токът!” Хорото тръгва на двора...
Стои мъжът пред огледалото, с вратовръзка, костюм, стои, гласи се. Часът е 23:20, жена му не издържа и го пита:
- А бе, Кольо, закъде си се спретнал такъв?
Мъжът с олимпийско спокойствие отговаря:
- За риба бе, Марче, не ме чакай, заключи след мен.
Жена му мълчаливо се прибрала в стаята и след 20 минути, тъкмо когато той щял да тръгва, тя излиза перфектно облечена, с прическа, грим, токчета. Мъжът ѝ шашардисан я пита:
- А, ти накъде си се засилила в такъв вид?
- При мама, картофи ще садя...
- А бе, Кольо, закъде си се спретнал такъв?
Мъжът с олимпийско спокойствие отговаря:
- За риба бе, Марче, не ме чакай, заключи след мен.
Жена му мълчаливо се прибрала в стаята и след 20 минути, тъкмо когато той щял да тръгва, тя излиза перфектно облечена, с прическа, грим, токчета. Мъжът ѝ шашардисан я пита:
- А, ти накъде си се засилила в такъв вид?
- При мама, картофи ще садя...
Един ден от живота на Димитричка Т. ИВО СИРОМАХОВ Над мрачните панелни блокове на «Люлин» падаше здрач. Димитричка Т. дояде филията с лютеница и написа във фейсбук: 4ao az otiwam na nekfo parti. Трима души лайкнаха статуса й.
Димитричка Т. отвори гардероба и започна да се накурвя. Прашките прозираха под белия панталон, сутиенът подпираше толкова мощно гърдите й, че те всеки момент щяха да изскочат под напора му. Гримът й беше агресивен, като на евтина проститутка.
Димитричка Т. не искаше да е евтина проститутка.
Тя искаше да е известна.
Искаше жълтите вестници да пишат за нея.
Искаше Благой Георгиев да й вика «здрасти», като я види.
Искаше, като отиде на чалготека, Азис да я поздрави по микрофона. Да каже: следващата песен е специален поздрав за Дани. Не за Димитричка, а за Дани.
Димитричка Т. не харесваше името си. Смяташе го за селско. С такова име как ще пробиеш в хайлайфа…
Димитричка Т. искаше да е част от хайлайфа.
Тя не искаше да работи, защото знаеше, че с работа в България няма да прокопсаш. Родителите й цял живот са блъскали от сутрин до вечер. И кво? Нищо. Майка й няма пари за едни ботуши, ебаси.
Димитричка Т. не искаше и да учи, щото за кво да учи? В хайлайфа никой няма да те пита колко е седем по девет.
Димитричка Т. беше заслепена от блясъка на известните. Веднъж видя на живо една от Златките и се разтрепери от вълнение. Искам и аз да съм като нея, шепнеше, искам и аз да съм като нея…
Друг път видя Валери Божинов, който играеше кючек с други изтъкнати спортни деятели. Боже, колко е сладичък, помисли си Димитричка Т. и цяла вечер не свали поглед от него. По едно време й се стори, че и той я погледна и копнеещото й люлинско сърчице радостно се разтупка.
Димитричка Т. не беше общувала лично с никой от българския хайлайф и нямаше как да знае, че зад лъскавите фасади се крият човешки развалини. Тежките им парфюми не можеха да подтиснат натрапчивата миризма на цървули.
Димитричка Т. си даваше сметка, че може да влезе в тия среди единствено по полов път. Знаеше, че вагината й е ценен актив. И че ако извади късмет, би могла да я продаде на добра цена.
Димитричка Т. имаше много модели за подражание. Тя гледаше всички риалити програми, в които плътта среща капитала – «Милионер търси жена», «Курви търсят спонсор», «Зоофил търси козичка»…
Тези предавания й създаваха усещането, че на пазара има голямо търсене на свежа плът, но това беше илюзия. Истината бе, че предлагането на срамни устни надвишава многократно свободните капитали в мъжките портфейли.
Димитричка Т. не искаше много от живота – стигаше й някой да я измъкне от спарените люлински панели и да й купи малко апартаментче в центъра. Малък автомобил, за да ходи с него на фризьор и двеста-триста лева на ден, да си харчи в мола.
Обаче все не попадаше на точния човек.
Първото й гадже я биеше, второто го вкараха в затвора за продажба на наркотици, третото изчука всичките й приятелки.
Не броеше авантюрите за по една нощ. Те бяха по-скоро за имидж и не й носеха почти никакви финансови постъпления.
Димитричка Т. се качи на таксито й му каза да кара към Син Сити. Бакшишът я изгледа с неприкритата омраза на човек, който знае, че никога няма да чука такава жена. «Мама ви дееба, курвенска», помисли си.
Димитричка Т. слeзe пред заведението и се заизкачва по стълбите. Стори й се, че единият мъж от охраната й кимна. Но всъщност кимването не беше за нея, а за жената, която вървеше зад нея – известна шивачка, която настояваше непременно да я наричат «дизайнерка». Прическата на шивачката беше потресаваща – приличаше на щраус, който току-що е преживял яростна атака от цяло ято грабливи птици.
Димитричка Т. застана до бара, поръча си натурален сок и се заоглежда. Дали пък някой няма да ме почерпи? Погледът й шареше по вип-сепаретата. В тях разпускаха няколко провалени футболисти, един висш полицай, един наркотрафикант и двама депутати. Но Димитричка Т. беше закъсняла – около компанията на известните вече танцуваха няколко почерпени момичета и навираха бюстовете си в лицата на виповете. Миришеше на тестостерон и банкноти.
«Налазили са ги курвите», помисли си Димитричка Т. и се ядоса. Днес щеше да се прибере без трофей.
Допи си сока и си тръгна.
Калта пред блока стигаше до средата на изящните й прасци. Бездомен помияр изръмжа зад контейнера за боклук.
Димитричка Т. се прибра вкъщи и се загледа в безутешния пейзаж зад прозореца. Отвори хладилника и извади започнатото бурканче с лютеница. Намаза си една филия и я захапа.
Не чувстваше нито тъга, нито разочарование.
Само усещане за пустота.
Некво никво.
Димитричка Т. отвори гардероба и започна да се накурвя. Прашките прозираха под белия панталон, сутиенът подпираше толкова мощно гърдите й, че те всеки момент щяха да изскочат под напора му. Гримът й беше агресивен, като на евтина проститутка.
Димитричка Т. не искаше да е евтина проститутка.
Тя искаше да е известна.
Искаше жълтите вестници да пишат за нея.
Искаше Благой Георгиев да й вика «здрасти», като я види.
Искаше, като отиде на чалготека, Азис да я поздрави по микрофона. Да каже: следващата песен е специален поздрав за Дани. Не за Димитричка, а за Дани.
Димитричка Т. не харесваше името си. Смяташе го за селско. С такова име как ще пробиеш в хайлайфа…
Димитричка Т. искаше да е част от хайлайфа.
Тя не искаше да работи, защото знаеше, че с работа в България няма да прокопсаш. Родителите й цял живот са блъскали от сутрин до вечер. И кво? Нищо. Майка й няма пари за едни ботуши, ебаси.
Димитричка Т. не искаше и да учи, щото за кво да учи? В хайлайфа никой няма да те пита колко е седем по девет.
Димитричка Т. беше заслепена от блясъка на известните. Веднъж видя на живо една от Златките и се разтрепери от вълнение. Искам и аз да съм като нея, шепнеше, искам и аз да съм като нея…
Друг път видя Валери Божинов, който играеше кючек с други изтъкнати спортни деятели. Боже, колко е сладичък, помисли си Димитричка Т. и цяла вечер не свали поглед от него. По едно време й се стори, че и той я погледна и копнеещото й люлинско сърчице радостно се разтупка.
Димитричка Т. не беше общувала лично с никой от българския хайлайф и нямаше как да знае, че зад лъскавите фасади се крият човешки развалини. Тежките им парфюми не можеха да подтиснат натрапчивата миризма на цървули.
Димитричка Т. си даваше сметка, че може да влезе в тия среди единствено по полов път. Знаеше, че вагината й е ценен актив. И че ако извади късмет, би могла да я продаде на добра цена.
Димитричка Т. имаше много модели за подражание. Тя гледаше всички риалити програми, в които плътта среща капитала – «Милионер търси жена», «Курви търсят спонсор», «Зоофил търси козичка»…
Тези предавания й създаваха усещането, че на пазара има голямо търсене на свежа плът, но това беше илюзия. Истината бе, че предлагането на срамни устни надвишава многократно свободните капитали в мъжките портфейли.
Димитричка Т. не искаше много от живота – стигаше й някой да я измъкне от спарените люлински панели и да й купи малко апартаментче в центъра. Малък автомобил, за да ходи с него на фризьор и двеста-триста лева на ден, да си харчи в мола.
Обаче все не попадаше на точния човек.
Първото й гадже я биеше, второто го вкараха в затвора за продажба на наркотици, третото изчука всичките й приятелки.
Не броеше авантюрите за по една нощ. Те бяха по-скоро за имидж и не й носеха почти никакви финансови постъпления.
Димитричка Т. се качи на таксито й му каза да кара към Син Сити. Бакшишът я изгледа с неприкритата омраза на човек, който знае, че никога няма да чука такава жена. «Мама ви дееба, курвенска», помисли си.
Димитричка Т. слeзe пред заведението и се заизкачва по стълбите. Стори й се, че единият мъж от охраната й кимна. Но всъщност кимването не беше за нея, а за жената, която вървеше зад нея – известна шивачка, която настояваше непременно да я наричат «дизайнерка». Прическата на шивачката беше потресаваща – приличаше на щраус, който току-що е преживял яростна атака от цяло ято грабливи птици.
Димитричка Т. застана до бара, поръча си натурален сок и се заоглежда. Дали пък някой няма да ме почерпи? Погледът й шареше по вип-сепаретата. В тях разпускаха няколко провалени футболисти, един висш полицай, един наркотрафикант и двама депутати. Но Димитричка Т. беше закъсняла – около компанията на известните вече танцуваха няколко почерпени момичета и навираха бюстовете си в лицата на виповете. Миришеше на тестостерон и банкноти.
«Налазили са ги курвите», помисли си Димитричка Т. и се ядоса. Днес щеше да се прибере без трофей.
Допи си сока и си тръгна.
Калта пред блока стигаше до средата на изящните й прасци. Бездомен помияр изръмжа зад контейнера за боклук.
Димитричка Т. се прибра вкъщи и се загледа в безутешния пейзаж зад прозореца. Отвори хладилника и извади започнатото бурканче с лютеница. Намаза си една филия и я захапа.
Не чувстваше нито тъга, нито разочарование.
Само усещане за пустота.
Некво никво.
Имало едно време един султан. Той имал евнух. Двамата били на една възраст. По цял ден султана току плесне с ръце, евнуха тича и султана му казва: "Доведи някоя жена от харема!" Евнуха тича да изпълнява. По-късно султана отново плясва с ръце евнуха отново пристига тичайки, султана му казва: "Заведи жената!" Евнуха отново тича. Така минали години. Виждаме ги отново. Султана с леко прошарени брада и коса, но запазен як мъж, а евнуха е остарял и грохнал.
Поука: Не еб@нето състарява един мъж, а тичането около него.
Поука: Не еб@нето състарява един мъж, а тичането около него.
Собственик на магазин наема нов продавач и го обучава. Влиза клиентка:
- Добър ден, госпожо! Какво ще обичате?
- Добър ден! Един пакет "Ариел", моля!
- Аз ви препоръчвам да вземете и най-новия омекотител Ленор! Много приятно ухае и прекрасно се комбинира с праха за пране!
- Чудесно! Дайте ми и един Ленор!
...Клиентката излиза! Собственикът:
- Видя ли как се прави! Тая дойде за едно нещо, а си купи две!
- Разбрах, шефе! Дай сега аз да пробвам!
Влиза млада госпожица и нашият почва:
- Добър ден, какво желаете?
- Едни превръзки Always!
- Освен превръзките, ви предлагам да купите и един препарат за миене на прозорци!
- За кво ми е препарат?
- Ми така и така не можеш да правиш с*кс, поне хвани прозорците си измий...
- Добър ден, госпожо! Какво ще обичате?
- Добър ден! Един пакет "Ариел", моля!
- Аз ви препоръчвам да вземете и най-новия омекотител Ленор! Много приятно ухае и прекрасно се комбинира с праха за пране!
- Чудесно! Дайте ми и един Ленор!
...Клиентката излиза! Собственикът:
- Видя ли как се прави! Тая дойде за едно нещо, а си купи две!
- Разбрах, шефе! Дай сега аз да пробвам!
Влиза млада госпожица и нашият почва:
- Добър ден, какво желаете?
- Едни превръзки Always!
- Освен превръзките, ви предлагам да купите и един препарат за миене на прозорци!
- За кво ми е препарат?
- Ми така и така не можеш да правиш с*кс, поне хвани прозорците си измий...
