Тема за домашните любимци
- Автор на темата rifle
- Начална Дата
Личното ми мнение е, че кученцата все още не са домашни любимци, а темата е за това.
Моля за вниманието на модератор и ако той реши, да премести обявата в "Купува-продава всичко останало".
С цялото ми уважение към всички вас.
Gadnqra
Редовен Потребител
Абсолютно съм съгласен. Но това не го решават кученцата. Те не разбират дали ги продават, или подаряват. Аз просто ще се радвам да намерят дом при добри хора.
kokodjambo
Редовен Потребител
Между другото този микс може да се окаже доста добър защото немските овчарки в последните години имали някакъв ставен проблем в гърба освен ако не са от супер скъп чешки развъдник. А белгийските овчарки са здрави и много умни но по-дребнички. Получава се перфектния микс за домашно куче-пазач, което е и интелигентно и лесно ще се разбирате което не се получава при някои породи като лабрадор или хъски. Дресировката там е много трудна а охраната просто не им е в кравта. Ама на днешните цени за храни голямо куче трудно се издържа. Моята Акитка вече надхвърля 300 кинта месечно за 30кг куче хем икономично я храня с 1 консерва 800гр месо от дива свиня и две купи гранули карнилов с риба на ден и някоя наградка. Със тия барф смелени кайми пробвах двама местни производителя вътре само хрущяли и кокали 3 дена кучето ги яде ама после проблем и се запича неможе да се изходи щото бай бизнесмен не е разбрал че всъщноат трябва да има повече месо и като споделиш мнение какъв shit им е барф храната направо бан от групата че им пречиш на бизнеса да закачат още будали.
Последна промяна:
Niki
Редовен Потребител
Адаш/Гадняр/ в навечерието на личният ми празник не бих искал да влизам в по директна дискусия!Нямам против да си намерят добри стопани,но някак си този апел не ми се връзва за животни създадени умишлено,човека явно търси печалба и няма лошо?Всички големи породи са уязвими на тазобедрени,гръбначни проблеми.Човек ,,болен,, на тема кучета ще търси чиста порода
Точно преди година Шон беше буквално на ръба. 2 седмици по-рано му откриха FIP точно за Рождения ми ден. Бях започнал инжекциите още същия ден с периодичност всеки ден в точен час. В същият ден излязох до магазина, за да си напазарувам нещо и отсъствах около 15-ина минути. Връщайки се, Шон не отговори на повикването ми, което бе малко странно. Влезнах в банята, за да си измия ръцете и той беше на земята, гърчейки се и страдащ от силни болка с едно типично мяукане, което няма никога да забравя. Ухапа ме много силно по дланта. Изпаднах в паника, защото не знаех какво се случва и как да помогна. Обадих се на най-добрия ми приятел да дойде спешно. Заведохме го в клиниката с напълно парализирана и студена долна част на тялото. Нямаше никаква реакция при стискане, щипане и подобни тестове по лапите и опашката. Последва общ преглед на ехограф с видим резултат за уголемено сърце в следствие на болестта. В клиниката, в която му откриха FIP, не дадоха надежда и трябваше да мисля за евтаназия.
Историята с Шон започна преди малко повече от 5 години. Той живееше при майка ми, която почина от Ковид-19 началото на декември 2020 г. Живееха двамата заедно. Края на ноември я приеха в болница в тежко състояние. Докато чаках да я приемат се почувствах все едно се разболявам. Помолих да ми напрявят антигенен тест – отрицателен. Принципно съм доста резистентен на вируси и прочее и знаех, че ще се разболея. И бях прав. На следващия ден бях на легло. Щон седеше сам. Когато се почувствах малко по-добре отивах да го храня. Не бях в състояние да го взема вкъщи. На 2-рия или 3-ия ден разбрах, че скоро няма да мога всеки ден да ходя да го храня. Болеста ме изстискваше и не ми оставаше сили. Трябваше да го взема при мен. Изчаках заветния момент, в който някъде през денонощието се чувствах достатъчно силен, за да мога да ходя и отидох да го взема. Беше една гоненица, едно хъскане и всякакви пируети, за да го хвана. Най-накрая се скри в гардероба, който предвидливо открехнах някъде по средата на гоненицата. Това беше моя шанс. Сложих го в транспортната клетка и го качих в колата. Усещах, че силите ми свършват и трябва максимално бързо да се прибирам. Болестта пак ми напомни, че е неин ред да контролира денонощието. Вероятно от уплаха и в следствие на преследването от моя страна, целия се бе олигавил и нямаше как да го пусна в този вид вкъщи. Затворих го в банята наред с храна и вода и го оставих да ме чака до следващото ми „просветление”. Стана ми жал, че го заточих така, но нямаше как. Не бях в състояние да седя прав, камо ли да го къпя или дори бърша с мокри кърпички. Късно вечерта дойде момент, в който бях отново „свободен” за незнайно колко време. Понякога 10 минути, а понякога „безкраен” половин час, което беше много рядко. Заживя при мен. Криеше се постоянно. Няколко дни по-късно трябваше да постъпя в болница за 9 дни. Ковида ме беше застигнал и мен, вероятно заразен от майка ми, която вече беше починала наред с няколко мои познати и колеги от Форума тук. Не знаех какво да правя с Шон. Ивчо предложи да идва и да го наглежда, Не можеше да го вземе в тях, защото и той има котарак и вероятно нямаше да е добра идея да ги съберем заедно. Грижи се 9 дни за него и през цялото ми боледуване и за мен, за което винаги ще съм му благодарен. Благодаря ти, Ивчо! Благодаря и на Симо, Любака, Милко и още други колеги, които се грижеха и интересуваха как съм.
Заведохме го в болница, в която има денонощен стационар. Трябваше да чакаме дълго своя ред, което на мен ми се стори цяла вечност и 3 пъти ги питах, защо не го вземат, когато е спешен случай. След седация, обстоен преглед и пълни изследвания в болницата не ми дадоха никаква надежда предвид състоянието му. Докторът ми обясни какво е състоянието му и каква е прогнозата. Вероятно в следствие на болестта и ваксината тромб бе заседнал в частта на артерията, която кръвоснабдява долната част на тялото и оттам следва парализа. Бяха минали повече от 2, може би 3 часа вече. Обясни ми, че част от лечението включва антикоагуланти, за да се опитат да разбият заседналия тромб. Тази терапия криеше своите рискове. Наред със всички медикаменти, с които трябваше да го третират трябваше да се спре ежедневното прилагане на GS за FIP-а. Макар в главата ми да беше пълна каша от мисли, чувства емоции и всякакви възможни сценарии успях да се събера. Решихме да се спре терапията за FIP. Помолих доктора да пристъпи към възможно най-агресивната терапия, която Шон би могъл да понесе. В следващите 24 часа не мигнах. Това беше и времето, в което по прогноза трябваше да се случи чудото, за да може Шон да си остане с мен, както преди. Пред мен седеше тежкото решение, дали ще живее или ще заспи вечния си сън. Мислих много. Все пак това е котка, а не куче и няма как да живее без да може да се самообслужва най-малкото. 24 часа по-късно нещата не бяха обещаващи. Задните крачета бяха студени, а левия му заден крак беше все още напълно парализиран. В дясното краче се появяваше лек живот. Имаше макар и лека реакция при притискане и вече не беше леден. Докторите казаха, че при такова запушване на артерия, 24 часа по-късно вероятността нервите да са живи е равна на почти 0. В главата ми бушуваше торнадо от мисли, дали сега е момента да се разделя с него. Отказах. Нямаше да го предам, въпреки съветите и прогнозите. Реших да остане още едно денонощие. Казах на доктора, че искам още по-агресивна терапия, независимо колко и какво ще коства това. Подписах декларация, че съм запознат с рисковете. Предпочитах по моя вина да си отиде, но нямаше да го оставя толкова лесно просто от безсилие да заспи след една инжекция.
На следващия ден трябваше да отида до болницата, за да го видя. Междувременно бях говорил сутринта с болницата за сведение поради естеството на неговия случай. Новините не бяха обещаващи. Пристигнах около 4 часа следобед. Днес беше денят, в който вече трябваше да се вземе крайното решение за съдбата му. Шон беше умърлушен, с широко отворени зеници. Имах чувството, че очите ще му изскочат. Беше седнал на една страна в клетка. Дясното му краче беше свито и макар слабо вече се усещаше живот в него. Именно на него беше седнал. Изтръпнах от вълнение. Не така седяха нещата с лявото краче. Беше още безжизнено, но поне не беше ледено студено. Температурата му при пипане беше далеч от нормалната, но все пак различна от студеното, което се усещаще преди 48 часа. Отново не получих надежди. Според докторите вече е късно за промяна и възстановяване.
Пак изпаднах в онези мисли, дали или. Казах си: само преди два дни никой не ми даваше надежда, че може писан да се оправи макар и частично. За 48 часа той беше показал, че няма да станат така нещата. Дали той, дали някакво чудо, но имаше промяна.
Аз губех надежда, но не и увереност. Поисках да ми предпишат терапия, която трябва да водя, въпреки безнадеждната прогноза. През следващите дни падна голяма борба с даването на хапчета и разтвори.
Първите 2-3 дни бяха тежки. За сметка на това, Шон с всеки изминал ден беше все по-добре. В началото сядаше и се движеше или по-скоро олюляваше на три крака. Задното дясно краче ставаше все по-силно и вече успяваше да стъпва все по-стабилно на него. Лявото обаче се провлачваше. Масажирах го, когато мога, защото въпреки седитивите, които му давах явно го болеше. От ден на ден с моя помощ прибираше лявото краче, докато ядеше. Прогреса беше невероятно бърз. От буквално липса на долната част на тялото, почна да ходи първо на 3 крака олюлявайки се, после се стабилизира. Около 10-12-ия ден включи леко и лявото краче.
Днес, година по-късно имам същия Шон, който преди година може би щеше да е звездичка, ако той и аз се бяхме предали. Чудото стана и днес той е 100% витален, силен и деен, както беше и преди случилото се.
Вярвам в чудеса, но истинското чудо е, когато не се предадеш.
Историята с Шон започна преди малко повече от 5 години. Той живееше при майка ми, която почина от Ковид-19 началото на декември 2020 г. Живееха двамата заедно. Края на ноември я приеха в болница в тежко състояние. Докато чаках да я приемат се почувствах все едно се разболявам. Помолих да ми напрявят антигенен тест – отрицателен. Принципно съм доста резистентен на вируси и прочее и знаех, че ще се разболея. И бях прав. На следващия ден бях на легло. Щон седеше сам. Когато се почувствах малко по-добре отивах да го храня. Не бях в състояние да го взема вкъщи. На 2-рия или 3-ия ден разбрах, че скоро няма да мога всеки ден да ходя да го храня. Болеста ме изстискваше и не ми оставаше сили. Трябваше да го взема при мен. Изчаках заветния момент, в който някъде през денонощието се чувствах достатъчно силен, за да мога да ходя и отидох да го взема. Беше една гоненица, едно хъскане и всякакви пируети, за да го хвана. Най-накрая се скри в гардероба, който предвидливо открехнах някъде по средата на гоненицата. Това беше моя шанс. Сложих го в транспортната клетка и го качих в колата. Усещах, че силите ми свършват и трябва максимално бързо да се прибирам. Болестта пак ми напомни, че е неин ред да контролира денонощието. Вероятно от уплаха и в следствие на преследването от моя страна, целия се бе олигавил и нямаше как да го пусна в този вид вкъщи. Затворих го в банята наред с храна и вода и го оставих да ме чака до следващото ми „просветление”. Стана ми жал, че го заточих така, но нямаше как. Не бях в състояние да седя прав, камо ли да го къпя или дори бърша с мокри кърпички. Късно вечерта дойде момент, в който бях отново „свободен” за незнайно колко време. Понякога 10 минути, а понякога „безкраен” половин час, което беше много рядко. Заживя при мен. Криеше се постоянно. Няколко дни по-късно трябваше да постъпя в болница за 9 дни. Ковида ме беше застигнал и мен, вероятно заразен от майка ми, която вече беше починала наред с няколко мои познати и колеги от Форума тук. Не знаех какво да правя с Шон. Ивчо предложи да идва и да го наглежда, Не можеше да го вземе в тях, защото и той има котарак и вероятно нямаше да е добра идея да ги съберем заедно. Грижи се 9 дни за него и през цялото ми боледуване и за мен, за което винаги ще съм му благодарен. Благодаря ти, Ивчо! Благодаря и на Симо, Любака, Милко и още други колеги, които се грижеха и интересуваха как съм.
Заведохме го в болница, в която има денонощен стационар. Трябваше да чакаме дълго своя ред, което на мен ми се стори цяла вечност и 3 пъти ги питах, защо не го вземат, когато е спешен случай. След седация, обстоен преглед и пълни изследвания в болницата не ми дадоха никаква надежда предвид състоянието му. Докторът ми обясни какво е състоянието му и каква е прогнозата. Вероятно в следствие на болестта и ваксината тромб бе заседнал в частта на артерията, която кръвоснабдява долната част на тялото и оттам следва парализа. Бяха минали повече от 2, може би 3 часа вече. Обясни ми, че част от лечението включва антикоагуланти, за да се опитат да разбият заседналия тромб. Тази терапия криеше своите рискове. Наред със всички медикаменти, с които трябваше да го третират трябваше да се спре ежедневното прилагане на GS за FIP-а. Макар в главата ми да беше пълна каша от мисли, чувства емоции и всякакви възможни сценарии успях да се събера. Решихме да се спре терапията за FIP. Помолих доктора да пристъпи към възможно най-агресивната терапия, която Шон би могъл да понесе. В следващите 24 часа не мигнах. Това беше и времето, в което по прогноза трябваше да се случи чудото, за да може Шон да си остане с мен, както преди. Пред мен седеше тежкото решение, дали ще живее или ще заспи вечния си сън. Мислих много. Все пак това е котка, а не куче и няма как да живее без да може да се самообслужва най-малкото. 24 часа по-късно нещата не бяха обещаващи. Задните крачета бяха студени, а левия му заден крак беше все още напълно парализиран. В дясното краче се появяваше лек живот. Имаше макар и лека реакция при притискане и вече не беше леден. Докторите казаха, че при такова запушване на артерия, 24 часа по-късно вероятността нервите да са живи е равна на почти 0. В главата ми бушуваше торнадо от мисли, дали сега е момента да се разделя с него. Отказах. Нямаше да го предам, въпреки съветите и прогнозите. Реших да остане още едно денонощие. Казах на доктора, че искам още по-агресивна терапия, независимо колко и какво ще коства това. Подписах декларация, че съм запознат с рисковете. Предпочитах по моя вина да си отиде, но нямаше да го оставя толкова лесно просто от безсилие да заспи след една инжекция.
На следващия ден трябваше да отида до болницата, за да го видя. Междувременно бях говорил сутринта с болницата за сведение поради естеството на неговия случай. Новините не бяха обещаващи. Пристигнах около 4 часа следобед. Днес беше денят, в който вече трябваше да се вземе крайното решение за съдбата му. Шон беше умърлушен, с широко отворени зеници. Имах чувството, че очите ще му изскочат. Беше седнал на една страна в клетка. Дясното му краче беше свито и макар слабо вече се усещаше живот в него. Именно на него беше седнал. Изтръпнах от вълнение. Не така седяха нещата с лявото краче. Беше още безжизнено, но поне не беше ледено студено. Температурата му при пипане беше далеч от нормалната, но все пак различна от студеното, което се усещаще преди 48 часа. Отново не получих надежди. Според докторите вече е късно за промяна и възстановяване.
Пак изпаднах в онези мисли, дали или. Казах си: само преди два дни никой не ми даваше надежда, че може писан да се оправи макар и частично. За 48 часа той беше показал, че няма да станат така нещата. Дали той, дали някакво чудо, но имаше промяна.
Аз губех надежда, но не и увереност. Поисках да ми предпишат терапия, която трябва да водя, въпреки безнадеждната прогноза. През следващите дни падна голяма борба с даването на хапчета и разтвори.
Първите 2-3 дни бяха тежки. За сметка на това, Шон с всеки изминал ден беше все по-добре. В началото сядаше и се движеше или по-скоро олюляваше на три крака. Задното дясно краче ставаше все по-силно и вече успяваше да стъпва все по-стабилно на него. Лявото обаче се провлачваше. Масажирах го, когато мога, защото въпреки седитивите, които му давах явно го болеше. От ден на ден с моя помощ прибираше лявото краче, докато ядеше. Прогреса беше невероятно бърз. От буквално липса на долната част на тялото, почна да ходи първо на 3 крака олюлявайки се, после се стабилизира. Около 10-12-ия ден включи леко и лявото краче.
Днес, година по-късно имам същия Шон, който преди година може би щеше да е звездичка, ако той и аз се бяхме предали. Чудото стана и днес той е 100% витален, силен и деен, както беше и преди случилото се.
Вярвам в чудеса, но истинското чудо е, когато не се предадеш.
Attachments
Последна промяна:
Niki
Редовен Потребител
Никога, никога в тоя форум не съм срещал такъв драматизъм, болка, надежда, всеотдайност. Човече, четейки разказа ти човек не може да не се развалнува, дори се сълзи ми избиха, а аз не съм добър човек! Ти си добър човек, сигурен съм. По обстойният начин, който описваш разбирам пътя който си извървял...
Желая ти успешна година!
Желая ти успешна година!
Твоят разказ ме върна година и половина назад, когато си отиде Нико. Десет месеца по-рано се появи прогресираща парализа на задните му крака. Накрая можеше да ходи само с предните си крака, а аз носех тялото му с един широк колан, ушит от пазарска торба. Местех го по сенките, прибирах го да спи в гаража, където му бях разпънал палатка, застлана с черги.
Успя да се порадва на малките само около два месеца. Спря да се храни 2 дни преди да си отиде, а в последния си ден не докосна водата. Сред обяд го намерих издъхнал, с муцунка, обърната на юг и очи, като че ли взиращи се през храстите на живия плет.
А сега двамата 22-месечни разбойници Нино и Ная достойно го заместват и опустошават двора.
Да сме живи и здрави дълги години, за да се радваме един на друг.
